Участниците

 

-  Уинстън Чърчил

-  Идеолози на бомбения терор

-  Шефове на Бомбардировъчното Командване

- Други

 

 

Уинстън Чърчил

 

Изпълненият с подвизи живот на британската икона на 20-ти век започва на 30-ти ноември 1874-та в Уудсток, Оксфордшир. За пръв път приковава към себе си общественото внимание, когато успява да избяга от бурски плен през 1899-та. Така младия Уинстън си спечелва известна популярност, която предвидливо използва за започване на политическа кариера. Получава депутатско кресло от Консервативната партия след общите избори през 1900-та, но вместо да се присъедини към парламента, той предприема политическо турне из Великобритания и Съединените Щати, от което спечелва десет хиляди паунда за себе си. (По това време членовете на парламента не получават заплати, така че трябва да се издържат сами.) На общите избори през 1906-та Чърчил отново става депутат, този път от Либералната партия. Подобни резки смени в политическата ориентация не са никак необичайни за него и той остава верен на тези си принципи до края на кариерата си. Заема най-различни държавни постове, докато през 1911-та става Първи Лорд на Адмиралтейството.

След множеството политически подвизи на младия Чърчил, състоящи се главно в прескачане от партия в партия и смяна на един безсмислен пост с друг, настъпва момента и за първия му военен подвиг- операцията в Галиполи, 1915-та. Планът е прост до гениалност- Британската флота преминава Дарданелите, окупира Истанбул, Турция се предава и минава на страната на Съюзниците, неутралните балкански страни също се присъединяват към съюза, формира се южен фронт, който удря Централните сили в тил и войната е спечелена за два месеца. От всичко това Чърчил, като творец на този план, прославя името си завинаги. Сигурно така е разсъждавал британския Лорд на Адмиралтейството в началото на 1915-та, но само за месец цялата операция претърпява пълен провал. Корабите изобщо не успяват да прекосят Дарданелите, а проведения десант има като единствен резултат хиляди безсмислени жертви. Така първия военен подвиг на Чърчил остава като срамен спомен за Британия в годините на Първата Световна Война.

Операцията в Галиполи е много показателна за бъдещите действия на Чърчил в две направления. Първо, ясно се вижда склонността на този човек да търси бързи и лесни решения за сложни проблеми. И второ, проличава необуздания му милитаризъм, желанието му да воюва на всяка цена. Така например той, като Първи Лорд на Адмиралтейството, е бил натоварен с определени задачи от британското правителство. Но те не са достатъчни за него, той търси „алтернативни военни театри и по-агресивна роля на британската флота”. Естествено това негово военно безразсъдство и „агресивност” имат катастрофални последици, но Чърчил изобщо не си взима поука. Напротив, той използва същия стереотип на действие във всеки случай, който му се удаде.

След провала в Галиполи Чърчил успява, благодарение на ловки политически маневри, да си върне мястото в елита на британската управляваща класа. През 1920-та, като Секретар за Войната и Въздуха (Secretary for War and Air) той започва поредната славна страница от кариерата си. Натоварен е с отговорността да потуши бунтовете на кюрдите и арабите в британската колония Ирак, което той постига като позволява употребата на отровен газ. „Силно подкрепям използването на отровен газ срещу нецивилизовани племена”- пише Чърчил. Така той оставя името си в историята като първия човек, използвал отровен газ срещу цивилно население. По това време на същото място служат и други бъдещи герои и поддръжници на подобни радикални схващания като Чарлс Портал и Артър Харис. Когато двадесетина години по-късно тези три личности- Чърчил, Портал и Харис, се съберат заедно на върха на британското военно-политическо ръководство, политиката на терор и унищожение ще възкръсне отново, този път не срещу „нецивилизовани племена”.

Но на този етап Чърчил има съвсем други грижи - през 1922-ра в Либералната партия цари разединение и той губи депутатското си място. Същото се повтаря и на общите избори през следващата година. Изправен пред такава дълбока безизходица, Чърчил решава да смени тактиката - той напуска либералите и се обявява за независим. Отново неуспех - трети поред за две години. Едва през 1924-та, с подкрепата на Консервативната партия, успява отново да влезе в парламента. „Изисква се определена изобретателност, за да се пребоядисаш за втори път”- с възхищение от себе си отбелязва Чърчил. Със сигурност такава изобретателност той е имал в изобилие.

Политическите му подвизи продължават с пълна сила. През 1924-та той е един от ръководителите на връщането на Британия към международния златен стандарт, което има катастрофални последици за икономиката. Следва стопанска депресия, в резултат на която идва Общата Стачка от 1926-та. Чърчил предлага да бъдат използвани картечници срещу стачкуващите миньори. Логичното следствие от всички тези маневри е, че консервативното правителство е свалено на изборите през 1929-та и Чърчил изпада в дълга политическа летаргия. Към този момент всички са сигурни, че с кариерата му е свършено. В книгата „Трагедията на Чърчил” публикувана през 1931-ва Виктор Гармейнс пита: „Какво е бъдещето на Уинстън Чърчил? Ще постигне ли целта си да стане министър-председател? Съмнително е. Призраците на умрелите при Галиполи ще се надигнат... Кой разумен човек ще гласува доверие на Чърчил?”

По време на това политическо безветрие Чърчил търси доста странни начини да спечели общественото внимание. Странни особено от гледна точка на бъдещите му прояви. Например изразява мнение, че фашизмът на Бенито Мусолини е „направил услуга на целия свят”, показвайки „начина на борба с подривните сили”. Според него това е единствения режим, който може да се противопостави на заплахата от комунистическа революция. Дори стига до там, че нарича Мусолини „Римският гений... най-великия законотворец сред хората”.

Интересни мнения има и за бъдещия си враг номер едно:

„Винаги съм казвал, че ако Великобритания беше победена във войната щях да се надявам да намерим един Хитлер, който да ни заведе обратно на законната ни позиция сред нациите... Ако нашата страна беше победена, се надявам, че щяхме да намерим герой, толкова упорит да възвърне нашата чест и да ни изведе на подобаваща позиция сред другите народи.”- Чърчил, „Хитлер и неговият избор”, The Strand Magazine, ноември 1935-та.

По това време още не е измислил амплоато си на „хитлеромразец” и германофоб. За Чърчил е важно да е на гребена на вълната, а не като какъв ще пребивава там.

Избухването на Втората Световна Война заварва Чърчил на същия пост, който заема и в началото на предходната- Първи Лорд на Адмиралтейството. Съвсем логични са очакванията историята да се повтори и едно ново Галиполи да заеме мястото си в британската история. Точно това и става - този път в Норвегия. Проведената от него операция по заемане на норвежкото пристанище Нарвик, която да попречи на германците да окупират страната, претърпява шумен провал. И тогава се случва нещо странно - вместо, след поредния военен неуспех, Чърчил да бъде отново разжалван и окончателно пратен в забвение, той успява да осъществи мечтата на живота си- назначен е за министър-председател на Великобритания. Призраците на умрелите при Галиполи сигурно са се надигнали, но явно е имало други, по-влиятелни „призраци”, които са били заинтересовани, именно, този човек да заеме премиерския пост. Така на 10-ти май 1940-та Уинстън Чърчил от политически труп се превръща в политическо зомби.

Първото му действие като такъв е, в съучастие с Чалс Портал, по това време шеф на Бомбардировъчното Командване, да започне неограничена въздушна война срещу Германия. Поради скорошния си провал с Военно-Морските Сили, сега Чърчил се обръща към авиацията. Още на следващият ден - 11-ти май, британските бомбардировачи атакуват германска територия. На 13-ти, пък дефинира задачите, с които е натоварен като премиер:

„Питате каква е нашата политика? Аз мога да кажа: Ние ще водим война, по море, по суша и във въздуха, с цялата си мощ и с всички сили, които Бог може да ни даде... Питате каква е нашата цел? Мога да отговоря с една дума: Това е победа, победа на всяка цена, победа въпреки всичкия терор, победа, колкото и дълъг и труден да е пътят до нея; защото без победа няма оцеляване.”- Реч пред камарата на общините, 13-ти май, 1940-та.

За какъв ли терор говори г-н Чърчил? От речта му не става ясно. Това, което става ясно обаче е, че той има намерение да води война, без да подбира методи и средства за това. Близкото бъдеще показва, че най-подходящият (дори единственият) метод за продължаване на войната е използването на авиацията. Но не в смисъл на законово регламентираното използване на авиация за военни цели – в този си опит Британия се проваля още в първите месеци на войната. Затова Чърчил избира другия вариант – атакуването на цивилни цели в нощни бомбардировъчни рейдове. В неговото обкръжение се намират достатъчно достойни хора, които да подкрепят избора му.

На 24-ти август 1940-та едно непредвидено обстоятелство идва на помощ на британския премиер. През този ден, по време на германска въздушна атака срещу рафинерия на брега на Темза, няколко неточно насочени бомби падат в покрайнините на Лондон, без да причинят никакви материални щети или човешки жертви. Тогава Чърчил нарежда още на следващия ден “отмъщаващ” рейд, насочен директно срещу берлинските квартали Кройцберг и Вединг. Не последва никакъв отговор от германска страна. Чърчил е недоволен. Затова, в последната нощ на август изпраща втори “отмъщаващ” рейд, явно смятайки, че първия не е отмъстил достатъчно добре. Този втори рейд убива десетима цивилни жители на германската столица. Едва тогава Луфтвафе отвръща на удара и започва т.нар. лондонски Блиц.

Изниква въпросът колко рейда срещу Берлин и колко цивилни жертви щяха да бъдат достатъчни, за да отмъстят за няколкото случайно пуснати германски бомби в околностите на Лондон. Очевидно британския премиер има много по-далечна цел от простото отмъщение и изобщо не се замисля за страданията, които ще причини на собствения си народ, разпалвайки неограничената въздушна война. Това не е нещо, което може да го трогне; за него е важно да воюва “на всяка цена”.

Няколко месеца по-късно Уинстън Чърчил излива необуздания си цинизъм в реч пред London County Council:

“Ние не искаме никакви услуги от врага. Не търсим от него никакво съжаление. Напротив, ако тази нощ нашия народ бъде помолен да гласува дали да се подпише конвенция, която да спре бомбардирането на градове, огромното мнозинство ще изкрещи: “Не, ние ще им причиним това, даже повече от това, което те причиниха на нас.” Хората в един глас ще кажат: „Вие извършихте всички престъпления на земята. Където получавахте най-малък отпор, там бяхте най-брутални. Вие започнахте безразборното бомбардиране. Няма да преговаряме с вас или с ужасната банда, която изразява злата ви воля. Вие дадохте най-лошото от себе си- сега ние ще дадем най-доброто”.”- Чърчил, 14-ти юли1941-ва.

Едва ли може да се намери по-нагледен пример за безкрайната, цинична наглост на този човек. Откровените лъжи и гнусните подигравки с паметта на десетките хиляди британски граждани, загинали по негова вина, служат на Чърчил като основа за започването на една ужасна война на унищожение срещу германските цивилни. От този момент нататък, британския премиер влиза в образа си на масов убиец, който ще запази до края на войната.

На 22-ри юни 1941-ва идва ред на поредното “пребоядисване” на Чърчил, този път в огромен мащаб. След като цял живот се е борил срещу заплахата от разпространение на комунизма, изведнъж става пръв приятел и поддръжник на Сталин. Типичен пример за “чърчилова принципност”. И това не е всичко, в една от най-знаменателните си речи, той заявява:

“Тиранията е наш враг, каквито и маски да носи, какъвто и език да говори

Тук има две възможности – или съветската власт не е тирания, или Чърчил е лъжец.

 Следват години на ползотворно сътрудничество, както и няколко много задушевни приятелски срещи, преди двамата да се скарат и Чърчил внезапно да се сети, че всъщност е върл антикомунист и да поведе “свободния свят” в борбата срещу това зло.

Въпреки всичко Уинстън Чърчил остава в историята. Остава в историята с незаслужените почести, със скритите престъпления, с фалшивия имидж. Или както казва самият той:

“Историята ще бъде благосклонна към мен, защото аз ще я напиша.”

 

 

Идеолози на бомбения терор

 

1. Хю Тренчард
2. Чарлс Портал
3. Фредерик Линдеман

 

 

Хю Тренчард

Роден през 1873-та. Постъпва в британската армия през 1893-та и служи в южна и западна Африка. Интересите му към авиацията водят до прехвърлянето му в Кралския Летателен Корпус през 1913-та.

През август 1915-та Генерал-Майор Тренчард става полеви командир на Кралския Летателен Корпус. Когато се създава Въздушния Съвет през януари 1918-та, Тренчард става шеф на Въздушния Щаб. На този пост той помага в създаването на Кралските Военно-Въздушни Сили, но се оттегля през април 1918-та.

През юни 1918-та Тренчард основава Независимите Въздушни Сили. Като голям поддръжник на стратегическото бомбардиране, той започва да организира първите въздушни атаки срещу транспортни и индустриални центрове в Германия.

През февруари 1919-та, Уинстън Чърчил, Министър на Войната и Въздуха, кани Тренчард да се завърне на поста шеф на Въздушния Щаб, където остава до пенсионирането си през 1929-та. Умира през 1956-та.

 

Чарлс Портал

 

Роден е на 21-ви май 1893. Присъединява се към британската армия през август 1914-та. Бързо е повишен в чин ефрейтор в мотоциклетните части на Кралските инженери и е изпратен на западния фронт във Франция.

Портал е преместен в Кралския Летателен Корпус (Royal Flying Corps) през 1915-та и отначало е наблюдател преди да стане въздушен офицер. След края на ПСВ остава в новосформираните Кралски Военно Въздушни сили- КВВС (Royal Air Force- RAF) и през 1927-ма оглавява 7-ма ескадрила. В следващите години той развива техники подобряващи точността на бомбардиране. През февруари 1934-та е назначен за командир на британските сили в Аден. Докато е там той демонстрира как въздушната мощ може да държи под контрол враждебно настроените местни племена. Повишен до командир на ескадра ( януари 1935-та), а след това, през 1937-ма става вицемаршал (Air Vice Marshal).

Портал е назначен за директор на организацията към министерството на въздухоплаването и при заплахата от война той е натоварен с отговорността да установи 30 нови въздушни бази в Британия. По време на избухването на ВСВ Портал е вече маршал.

На 4-ти април 1940-та той става шеф на бомбардировъчното Командване и на 25-ти август нарежда бомбени атаки над Берлин и други германски градове. Чърчил е много впечатлен от работата на Портал като шеф на бомбардировъчното Командване. През юли 1940 е посветен в рицарство и три месеца по късно става шеф на Въздушното Командване. Портал създава концепцията за зоновото бомбардиране, според която трябва да бъдат атакувани цели градове с цел да се подрине морала на цивилното население. Тази кампания убива най-малко 600 000 цивилни и унищожава 6 милиона къщи.

Като член на комисията на генералния щаб Портал има значително влияние върху съюзническата стратегия и други важни страни на военната политика. Премиера цени високо неговите съвети, но през март 45-та дава нареждания за спиране на зоновото бомбардиране. Той обяснява: „Изглежда че въпросът с бомбардирането на германски градове само за да се увеличава терора, или под друг претекст, трябва да бъде преразгледан.”

Портал е провъзгласен за барон през август 45-та, а на следващата година се издига до виконт. След войната заема различни високи постове и умира на 22-ри април 1971-ва. Преди смъртта си той упорито отказва всички предложения да напише мемоарите си.

Фредерик Линдеман

 

Германски евреин, роден в Баден-Баден през 1886-та. Завършва университета в Берлин и Сорбоната.

През 1914-та се присъединява към британския Кралски Летателен Корпус и е назначен за директор на Института по Експериментална Физика във Фарнбъроу. Линдеман е близък приятел на Чърчил и става водещ научен съветник на правителството в годините на ВСВ. Известен е със своята арогантност и незачитане на чуждото мнение. Некомпетентната му намеса едва не проваля работата по разработване на радарните системи през 1936-та. Автор на прочутия План Линдеман. През 1942-ра Чърчил го назначава за заместник-министър и началник на отдел плащания в Министерството на Финансите.

След войната се завръща в Оксфордкия университет. Продължава да бъде съветник на британското правителство през 1956-та е обявен за Виконт на Черуел. Умира през 1957-ма.

Няколко мнения за този човек:

 

“...почти патологичната омраза към Германия и почти средновековното желание за отмъщение бяха черти от неговия характер” (John W. Wheeler-Bennett and Anthony Nicholls, „The Semblance of Peace” (London: 1972), p. 179).

  

Хърбърт Морисън, „Автобиография” (1960-та)

„Приятелството между Чърчил и Професор Фредерик Линдеман беше забележително. Чърчил не създаваше лесно приятелства. Всъщност, въпреки че имаше хиляди познати, истинските му приятели бяха много малко.”

 

Робърт Буутби, „Буутби: Спомените на един бунтар” (1978-ма)

В началото на 1942-ра, Линдеман, тогава член на Кабинета, издаде своя прословут документ върху стратегическото бомбардиране. Той твърдеше, че ако се концентрираме изцяло върху къщите на германската средна класа и „военните обекти” като такива бъдат забравени, то би било възможно да унищожим 50% от всички къщи в по-големите градове в Германия доста скоро. Прекрасно! Документът беше остро критикуван от учените, водени от Сър Хенри Тизард и Професор Блакет. Тизард изчисли, че оценките на Линдеман са преувеличени пет пъти, а Блакет твърдеше, че преувеличението е шест пъти. Но Линдеман беше човек на Чърчил; и Линдеман се наложи. След войната разследванията доказаха, че тези оценки са били преувеличени десет пъти.

  

 

Шефове на Бомбардировъчното Командване

 

1. Сър Едгар Лъдлоу-Хюит
2. Сър Ричард Пиърс
3. Джон Болдуин
4. Артър Харис

Сър Едгар Лъдлоу-Хюит

1937-1940-та

 

Роден в Ко. Корк на 9-ти юни 1886-та и получил образование в Радли и Сандхърст. Присъединява се към Кралските Ирландски Стрелци през 1905-та, а по късно, през август 1914-та постъпва в Кралския Летателен Корпус. През 1918-та вече е Щабен Офицер в главната квартира на КВВС във Франция. Между войните кариерата му се развива бързо, докато през 1937-ма е назначен за главнокомандващ на бомбардировъчното Командване. На този пост той пръв забелязва проблемите произтичащи от слабата подготвеност за нощни полети, липсата на подходящи навигационни системи и уязвимостта на бомбардировачите при дневни рейдове. Отнася се доста песимистично към възможностите на бомбардировъчната сила на КВВС. В началото на 1940-та той е отстранен от бомбардировъчното Командване.

  

Сър Ричард Пиърс

 

Роден на 30-ти септември 1892-ра, завършва училището Монктън Комб, близо до Бат и Кингс Колидж, Лондон. Служи като пилот по време на ПСВ. Издига се до командващ британските сили в Палестина и Трансйордания от 1933-та до 1936-та. Ставайки шеф на бомбардировъчното Командване на 5-ти октомври 1940-та, Пиърс е командващ по време на много труден период, през който бомбардировъчното Командване набира сили. Към края на 1941-ва Портал е все по-недоволен от работата му заради нарастващите загуби. През януари 1942-ра той е отстранен.

 

Джон Болдуин

 

Роден на 13-ти април 1892-ра, завършва Ръгби и Сандхърст преди да се присъедини към 8-ми Хусарски полк през 1911-та. Прехвърлен е в КВВС през 1918-та. По време на ВСВ изпълнява различни длъжности като офицер от тактическата авиация. Умира в Стамфорд на 28-ми юли 1975-та.

 

Артър Харис

 

Роден в Челтенхам на 13-ти април 1892-ра. На 17 години заминава за Родезия. Когато избухва Първата Световна Война се присъединява към Първи Родезийски Полк и участва в отвоюването на югозападна Африка от германците. Връща се в Англия и постъпва в Кралския Летателен Корпус. През следващата година става пилот на изтребител и се присъединява към 44-та ескадрила във Франция. След войната служи на различни места в Близкия изток като командващ ескадрила и в щаба на ВВС.

През този период КВВС използва бомбен терор, включително атаки с газ и бомби със закъснител, срещу иракски племена, борещи се срещу британското господство. Един офицер от КВВС, командир на ескадра Лионал Чарлтън, си подава оставката през 1924-та, след като посещава болница, пълна с осакатени цивилни жертви на въздушните атаки. Въпреки това Харис отбелязва „единственото нещо, от което разбират арабите е здравата ръка.”

В първите месеци на ВСВ Харис е в САЩ, където купува самолети за КВВС. Когато се връща в Британия той служи под командването на Чарлс Портал, шефа на бомбардировъчното Командване.

През февруари 1942-ра той заменя Болдуин на поста шеф на бомбардировъчното Командване на КВВС. Под ръководството на Харис политиката на бомбения терор достига пълно развитие. Той упорито отхвърля всички предложения да се премине към прецизно бомбардиране. Според него основната цел на нощните бомбардировки над градски райони е подриването на морала на цивилното население.

След войната става маршал от КВВС през 1946-та и издава своите мемоари озаглавени Bomber Command през 1947-ма. Разстроен от критиките срещу политикана на зоново бомбардиране той се оттегля в Южна Африка. Умира на 5-ти април 1984-та.

След смъртта му КВВС му издига бронзова статуя пред параклиса на КВВС. Статуята често е поругавана от протестиращи и затова е поставена под 24-часова охрана.

 

 

Други

 

КВВС (Кралски Военно-Въздушни Сили) са създадени на 1-ви април 1918-та, по време на Първата Световна Война, от Виконт Тренчард, когато той слива Кралския Летателен Корпус с Кралската Морско-Въздушна Служба. В периода между световните войни служи главно за поддържане на английската власт в колониите. Разделя се на Изтребително Командване(Fighter Command) и Бомбардировъчно Командване (Bomber Command).

 

 

Бомбардировъчно Командване

 

 

 

 

Бомбардировъчното Командване е организацията, която контролира бомбардировъчните сили на КВВС. Формирана е на 14-ти юли 1936-та.

Бомбардировъчното командване се прочува по време на ВСВ, когато, под ръководството на Маршал Артър Харис разгръща огромна компания по стратегическо бомбардиране срещу Германия.

  

Военния кабинет

 

Когато става премиер по време на ВСВ (10-ти май 1940-та) Чърчил съставя военен кабинет със следния състав:

Чърчил- Консерватор (Министър на Отбраната и Председател на Камарата на Общините)

Невил Чембърлейн- Консерватор (Лорд Президент на съвета)

Клемънт Атли - Лейбърист (Пазител на малкия държавен печат и на практика Заместник Председател на Камарата на Общините)

Лорд Халифакс- Консерватор (Държавен Секретар на Външните Работи)

Артър Грийнууд- Лейбърист (Министър без Портфейл)

 

Кабинета претърпява много промени в следващите пет години.

Ето и промените:

-Август 1940-та: Лорд Бийвърбрук, Министър на Самолетостроенето, се присъединява към военния кабинет.

-Октомври 1940-та: Сър Джон Андерсън наследява Невил Чембърлейн като Лорд Президент. Сър Кингсли Ууд, Министър на Финансите и Ърнест Бевин, Министър на Труда, влизат във Военния Кабинет. Лорд Халифакс приема допълнителна длъжност като Председател на Камарата на Лордовете.

-Декември 1940-та: Антъни Идън наследява Лорд Халифакс като Външен Министър. Халифакс формално остава в Кабинета като посланик в САЩ. Неговия наследник на поста Председател на Камарата на Лордовете не е член на Военния Кабинет.

-Май 1941-ва: Лорд Бийвърбрук престава да бъде Министър на Самолетостроенето, но остава във Военния Кабинет. Неговия наследник не е член на Военния Кабинет.

-Юни 1941-ва: Лорд Бийвърбрук става Министър на Снабдяването и остава във Военния Кабинет.

-1941-ва: Оливър Лителтън влиза във Военния Кабинет като Министър Резидент за Близкия Изток.

-4-ти февруари 1942-ра: Лорд Бийвърбрук става Министър на Военното Производство. Неговия наследник на поста Министър на Снабдяването не е във Военния Кабинет.

-19-ти февруари 1942-ра: Бийвърбрук се оттегля и за момента не му е търсен наследник на поста Министър на Военното Производство. Клемент Атли става Държавен Секретар по въпросите на Доминионите и Заместник Министър Председател. Сър Страфърд Крипс наследява Атли на поста Пазител на Малкия Държавен Печат и заема от Чърчил поста Председател на Камарата на Общините. Сър Кингсли Ууд напуска Военния Кабинет, въпреки че остава Министър на Финансите.

-22-ри февруари 1942-ра: Артър Грийнууд напуска Военния Кабинет.

-Март 1942-ра: Оливър Лителтън заема свободния пост на Министър на Производството (думата „Военно” отпада от името). Ричард Гардинър Кейси (член на австралийския парламент) наследява Оливър Лителтън като Министър Резидент за Близкия Изток.

-Октомври 1942-ра: Сър Стафърд Крипс се оттегля от поста Пазител на Малкия Държавен Печат и Председател на Камарата на Общините и напуска Военния Кабинет. Неговия наследник като Пазител на Малкия Държавен Печат не е член на Военния Кабинет, Антъни Идън поема поста Председател на Камарата на Общините. Секретарят по вътрешните въпроси, Хърбърт Морисън, влиза във Военния Кабинет.

-Септември 1943-та: Сър Джон Андерсън наследява Сър Кингсли Ууд като Министър на Финансите, оставайки във Военния Кабинет. Клемент Атли наследява Андерсън като Лорд Президент, оставайки също Заместник Министър Председател. Наследникът на Атли на поста Секретар за Доминионите не е във Военния Кабинет.

-Ноември 1943-та: Лорд Ултън влиза във Военния Кабинет като Министър на Реконструкцията.

 

Норман Ботомли

 

Маршал Сър Норман Хауърд Ботомли (18-ти септември 1891-ва-- 13-та август 1970-та.) Роден в Йоркшир, получава образование в основното училище Халифакс, Бороу Колидж в Лондон и университета на Рен, Франция.

Ботомли е висш офицер при щабквартирата на бомбардировъчното Командване от 1938-ма до 1940-та. През 1940-та организира група бомбардировачи, които да задържат германското настъпление във Франция. Ботомли е един от най-изявените поддръжници на „зоновото бомбардиране” и има огромна роля за възприемането му като политика. Въпреки това, с напредването на подготовката за операция Оувърлорд той, като заместник на Харис се опитва да го убеди да премине към прецизно бомбардиране и това довежда до много конфликти помежду им. В самия край на войната Ботомли наследява Харис като шеф на бомбардировъчното Командване.

 

Арчибалд Синклер

 

Арчибалд Хенри Макдоналд Синклер, 1-ви Виконт Турсо (22-ри октомври 1890-та, 15-ти юни 1970-та), известен като Сър Арчибалд Синклер, британски политик и лидер на Либералната Партия.

Завършва Итън, служи на Западния Фронт през Първата Световна Война и се издига до майор и Гвардейския Картечен Полк. Служи като заместник на Уинстън Чърчил, когато Чърчил командва 6-ти батальон на Кралските Шотландски Фюзелири през 1915-та, след като е разжалван заради Галиполи. Те изграждат стабилно приятелство, което ще прерасне в значим политически съюз през следващите десетилетия.

Става член на Камарата на Общините през 1922-ра и се издига до главен организатор на партията през 1930-та. През 1931-ва, като част от правителството на Рамзи Макдоналд, Синклер заема поста Държавен Секретар за Шотландия.

През 1935-та става лидер на Либералната Партия и се опитва с всички сили да върне предишната й сила, работейки в тясно сътрудничество с Чърчил- много непопулярен по това време и нежелан от своята Консервативна Партия. Когато през 1940-та Чърчил формира широк коалиционен кабинет с представители на всички партии, Синклер получава поста Държавен Секретар по Въздухоплаването. Въпреки това той не става част от Военния Кабинет, макар че участва в дискутирането на всички политически въпроси. Остава министър до май 1945-та, когато коалицията се разпада.

 

 

Назад