Една единствена огнена колона

Вечерта на 13 февруари 1945-та започва безпримерен геноцид и варварство срещу един беззащитен германски град, един от най-великите културни центрове на северна Европа. За по-малко от 14 часа той не само е превърнат в купчина горящи руини, но и около една трета от неговите жители, вероятно около половин милион души, са убити в това събитие останало като най-ужасното клане на всички времена.

Към края на ВСВ, когато съюзническите самолети сеят смърт и разрушения над Германия, стария саксонски град Дрезден лежи като остров на спокойствието всред всеобщото унищожение. Известен културен център и без никаква военна стойност, Дрезден е пощаден от терора, който се сипе от небето над останалата част от страната.

Всъщност, малко е било направено да се съоръжи древния град на художниците и занаятчиите с противовъздушна защита. Една ескадрила изтребители е дислоцирана в Дрезден за известно време, но Луфтвафе решава да премести самолетите в друг район, където ще бъдат от по-голяма полза. Изглежда възниква негласно споразумение, определящо Дрезден като „отворен град”.

13/14 февруари 1945-та: Холокост над Дрезден, известен като Флоренция на Севера. Дрезден е град-болница за ранени войници. Нито една военна част, нито една зенитна батарея няма в града. Заедно с около 600 000 бежанци от Бреслау, Дрезден е препълнен с близо 1,2 милиона души. Чърчил пита за „предложения как да изгори 600 000 бежанци”. Той не се интересува от това как да атакува военни инсталации на 60 мили от Дрезден. Повече от 700 000 фосфорни бомби са пуснати върху 1,2 милиона души. Една бомба на всеки двама души. Температурата в града достига 1 600С. Повече от 260 000 тела и части от тела са преброени. Но хората, загинали в центъра на града не могат да бъдат проследени. Приблизително 500 000 жени, деца, старци, ранени войници и животни от зоопарка са убити в тази нощ.

На 13-ти февруари, четвъртък, вълна от бежанци бягащи от червената армия залива града и увеличава населението на над милион жители. Всеки нов бежанец носи страшни спомени за съветските зверства. Едва ли тези бежанци, бягащи от червения терор са могли да си представят, че им предстои да умрат в ужас много по-голям от всичко, което може да сътвори Сталин.

Обикновено на този ден (13-ти февруари е празник в Германия- Shrove Donnerstag) в Дрезден цари карнавална атмосфера. Но през 1945-та изгледа е доста по-мрачен. Къщите навсякъде са претъпкани с бежанци, а хиляди са принудени да останат в устроени по улиците лагери, изложени на ужасния студ.

Въпреки всичко хората се чувстват относително спокойни и защитени; и въпреки, че настроението е мрачно, циркът изнася представление пред препълнени трибуни тази вечер, когато хиляди идват, за да забравят за момент ужасите на войната. Групи от малки момиченца дефилират по карнавални костюми в опит да повдигнат духовете. Полутъжни усмивки посрещат смеещите се момичета, но духовете са повдигнати.

Никой не осъзнава, че след по-малко от 24 часа същите невинни деца ще умират с писъци в Чърчиловата огнена буря. Но, разбира се, никой не може да знае това тогава. Руснаците, естествено, са диваци, но поне американците и британците са „почтени”.

Така, когато първите аларми оповестяват началото на 14-часовия ад, дрезденските жители се втурват съвестно към своите укрития. Но го правят без особен ентусиазъм, вярвайки, че тревогата е фалшива, понеже техния град никога не е бил обстрелван от въздуха. Много няма да излязат живи, защото „великия демократичен държавник” Уинстън Чърчил, в съучастие с другия „велик демократичен държавник” Франклин Делано Рузвелт са решили Дрезден да бъде изтрит от лицето на земята чрез концентрирано бомбардиране.

Какви са мотивите на Чърчил? Изглежда са били по-скоро политически, отколкото военни. Историците тихомълком се съгласяват, че Дрезден няма военна стойност. Цялата индустрия на града произвежда цигари и порцелан.

Но конференцията в Ялта предстои и съветците заедно с техните западни съюзници ще седнат като вампири да разчленят размазания труп на Европа. Чърчил иска коз- унищожителна „гръмотевица от Англо-Американско изтребление”, което да „впечатли” Сталин.

Този коз така и не е използван в Ялта, понеже лошо време отлага официално запланувания рейд. Все пак Чърчил настоява рейдът да се извърши- да се „ разпръсне и обърка” германското цивилно население зад линията на фронта.

Дрезденските жители едва успяват да стигнат до укритията. Първата бомба пада в 10:09 вечерта. Атаката продължава 24 минути, превръщайки центъра на града в разярено море от огън. „Прецизното концентрирано бомбардиране” е създало желаната огнена буря.

Огнена буря се получава, когато стотици по-малки пожари се слеят в един огромен пожар. Огромни въздушни маси се засмукват, за да подхранват огъня, причинявайки изкуствено торнадо. Тези хора имали нещастието да бъдат хванати от вятъра са хвърлени в пламъците. Тези, потърсили укритие под земята често се задушават, понеже кислорода от въздуха бързо бива изконсумиран от огнената стихия, или биват убивани от вълна бяла топлина- топлина достатъчно интензивна, за да стопи човешка плът.

Един очевидец, който оцелява разказва по-късно как гледал „ млади жени носещи бебета тичат нагоре-надолу из улиците, дрехите и косите им горят, те крещят, докато не паднат или някоя горяща сграда не се срути върху тях.”

Между първия и втория рейд има тричасова пауза. Затишието е било изчислено, така че да изкара хората от убежищата отново на открито. За да избягат от пламъците хиляди цивилни се стичат в Гросер Гартен, великолепен парк, на площ близо два квадратни километра.

Втория рейд идва в 1:22 без никакво предупреждение. Два пъти повече бомбардировачи се връщат с огромен товар от запалителни бомби. Вторият рейд е замислен, така че да разпростре бушуващата огнена буря и върху Гросер Гартен.

Постига пълен „успех”. Само след няколко минути огнена пелена залива тревата, изкоренява дървета и окичва клоните с всичко от велосипеди до човешки крайници. Дни наред те остават така странно окичени като неми свидетели на съюзническия садизъм.

В началото на втората атака много все още са сврени в тунели и мазета, чакайки пожарите причинени от първия рейд да угаснат. В 1:30 зловещ тътен достига до ушите на командира на конвоя от Трудовата Служба, изпратен на спасителна мисия в града. Той го описва така:

„Детонациите тресяха стените на мазетата. Звукът на експлозиите се сливаше с нов, по-странен звук, който сякаш все повече се приближаваше, звукът на бумтящ водопад; това беше звука на огромното торнадо бушуващо в центъра на града.”

И други криещи се под земята умират. Но те умират мъчително- те просто засияват в тъмнината в ярки оранжеви и сини цветове. Когато горещината се увеличава те или се разпадат на въглени или се стапят в една гъста течност- достигаща на места до 1 метър дълбочина.

Малко след 10:30 сутринта на 14 февруари последния рейд преминава над града. Американски самолети бомбардират развалините, в които е превърнат Дрезден за 38 минути. Но тази атака е много по-слаба от предишните две.

Това, което изумява в този рейд е студенокръвната безпощадност, с която е осъществен. Американски изтребители Мустанг летят ниско над града, стреляйки по всичко, което се движи, включително колони от спасителни превозни средства бързащи към града, за да евакуират оцелелите. Една атака е осъществена срещу бреговете на Елба, където много бежанци са се подслонили през нощта.

В последната година на войната Дрезден се превръща в град-болница. По време на нощното клане самоотвержени медицински сестри довеждат хиляди пациенти на брега на Елба. Ниско летящите Мустанги разстрелват тези безпомощни пациенти, както и много други- жени, деца, старци, които успяват да избягат от града.

Когато последния самолет напуска небето Дрезден е обгоряла руина, черните му улици са пълни с трупове. Нито един ужас не подминава града. Ято лешояди, избягали от разрушения зоопарк се нахвърлят на убитите. Плъхове полазват купчините трупове.

Швейцарски гражданин описва посещението си в Дрезден две седмици след бомбардировката:

„Виждаха се откъснати ръце и крака, обезобразени торсове и глави, които бяха изтръгнати от телата и се търкаляха настрани. На места труповете все още лежаха толкова нагъсто че трябваше да си разчиствам пътя през тях за да не стъпвам по ръце и крака.”

Смъртността е наистина ужасяваща- между 250 000 и половин милион за 14 часа, докато жертвите в Хирошима се оценяват на 90 000 до 140 000.

Съюзническите апологети често сравняват Дрезден с английския град Ковънтри. Но 380-те загинали в Ковънтри през цялата война по никакъв начин не могат да се сравняват с над 1 000 пъти повече избити в Дрезден за 14 часа. Освен това Ковънтри е муниционен център, легитимна военна цел. От другата страна Дрезден произвежда само порцелан, а чашите и чинийките трудно могат да се смятат за военна продукция!

Би било интересно по-нататъшното сравнение между разрушенията в Лондон и Дрезден, особено като си припомним всички сладникави холивудски мелодрами за „Лондонския блиц”. В една нощ 1 600 акра земя са опустошени в дрезденското клане. В Лондон са повредени 600 акра за цялата война.

По една ирония единствената възможна военна цел в Дрезден- железопътните депа, е игнорирана от съюзническите бомбардировачи. Били са твърде заети да се концентрират върху беззащитни жени, деца и старци.

Ако някога е съществувало военно престъпление, то със сигурност дрезденския Холокост е най-гнусното на всички времена. Но днес няма филми заклеймяващи жестокото клане; нито някой от съюзническите военни- или Сър Уинстън, не седна на пейката на подсъдимите в Нюрнберг. Всъщност летците над Дрезден са наградени с медали за ролята им в масовото убийство. Но естествено те не могат да бъдат съдени, защото „ просто са изпълнявали заповеди”.

Естествено планините от трупове в Дрезден са игнорирани от Нюрнбергския Трибунал. По силата на една последна ирония, обвинителите представят снимки на мъртви хора в Дрезден като „доказателство” за съмнителните нацистки зверства срещу евреи-концлагеристи!

Чърчил, чудовището, което заповяда дрезденското клане, е посветен в рицарство (както и изобретателя на зоновото бомбардиране Чарлс Портал), а останалото е история. Хладнокръвния садизъм на клането се пренебрегва от биографите, които все още не се осмеляват да кажат как желанието на един луд да „впечатли” друг луд довежда до масовото убийство на над половин милион мъже жени и деца.

Назад