Скъпи Ханс,

 

На 4-ти декември ще навършиш 74. Спомняш ли си дванадесетия си рожден ден? Рождените дни винаги са били важни събития в нашето семейство дори и в разгара на войната през зимата на 43-та. Майка ни беше направила торта и успя да намери подаръци за теб. Ние, децата, трите ти сестри, малкия ти тригодишен брат и ти специално чакахме с нетърпение празника и игрите след това.

Още преди да започне празненството се лучи нещо, което не бяхме преживявали дотогава. Войната с всичките си ужаси дойде застрашително близо. Бяхме свикнали с честите въздушни тревоги посред нощ, бяхме свикнали да ставаме от леглата, да се обличаме бързо и да тичаме надолу към мазето под къщата, да седим в тъмното, студено мазе часове наред, докато сирената не прекрати въздушната тревога. Бяхме свикнали с прелитащите над главите ни самолети, които търсеха своите цели. Основната ни грижа беше да покрием леглата, след като ги напуснем, за да се запази топлината и за да може топлите легла да ни чакат в ледено студената спалня, защото нямахме въглища да стоплим стаите. Седенето в мазето през нощта стана честа практика.

Но нощта преди рождения ти ден беше различна. Този път Лайпциг, нашия град, беше цел на въздушния рейд. Чувахме как бомбите се разбиват в земята, въпреки че си запушвахме ушите, и виждахме светлината на огньовете през прозореца на мазето. Отново и отново бомбите експлодираха и ние се страхувахме, че следващата бомба може да удари нашата къща. Можеш ли да си спомниш колко продължи атаката? Аз не мога, на мен ми се струваше, че продължава цяла вечност, но най-накрая тя свърши.

 

Назад