|
Историята на Гезеке След огнената буря
През нощта на 24/25-ти юли, когато беше много горещо, Хамбург преживя първия от редица тежки въздушни рейдове. По това време нашата къща имаше собствено бомбоубежище в мазето с тежки метални врати, легла на два етажа, тоалетна и много захар и ядки. Сестра ми Хилке описва нощта в своя дневник: "Татко беше в Померания, за да доведе Гезеке. Хенинг беше с Луфтвафе. Така че нямаше нито един мъж в къщата. Мама сложи каската на татко и отиде горе да види дали къщата гори. Навсякъде имаше стъкла, дори и в креватчето на бебето. На следващата сутрин в 9 беше толкова тъмно сякаш беше четири през нощта (предполагам заради дима от огнената буря). Цялата сутрин не се изясни. Нямаше ток и газ. По-късно следобяд исках да събера трева за двете си малки зайчета от Моорвайде. На всеки две крачки имаше запалителни бомби, някои още горяха. Един полицай дойде при мен и ми каза по-добре да си отида в къщи и да заколя зайците."
Когато пристигнах с баща си на другия ден, прекарах само една нощ в къщи. На следващата сутрин родителите ми решиха, че освен баща ми всички ние трябва да напуснем Хамбург. Очакваха се по-сериозни рейдове и в града цареше хаос. За няколко часа майка ми опакова най-важните неща за нас в малки чанти или раници, които можем да носим сами. В 6 вечерта отидохме до Моорвайде, където много камиони чакаха да извозят хората извън града. Надеждата ни да останем заедно се оказа невъзможна. В никой камион нямаше място за всички нас, освен това трябваше да отидем на различни места. Най-голямата ми сестра Хилке тръгна първа- без много сбогуване- тя тръгна на юг към една ферма, където беше ходила и преди през летните ваканции. Майка ми и бебето отидоха в Тюринген при една леля, която се казваше Дора. Нашата домашна прислужница Клара беше на 16, а аз бях на 9. Аз и по-малката ми сестра се качихме на един камион, който ни закара до най-близката гара, която още работеше. Там попитахме за влак до Померания. Всички влакове бяха абсолютно претъпкани. След дълго чакане се покатерихме на един от тях само, за да ни кажат, че това е грешния влак. Бързо слязохме от влака и проверихме багажа си. Клара се разстрои и заплака, също и малката ми сестра. Заради нуждата да я успокоя за мен беше по-лесно да се контролирам. Най-накрая успяхме да се качим на един влак пълен с войници. Добре си спомням, че спях в скута на един войник. След две нощи и два дни и половин дузина прекачвания ние пристигнахме в Доров. Семейството там ни посрещна отново, а също и много други деца от Берлин. Частната учителка, госпожа Смуда, беше ангажирана и учеше петима от нас доста добре. Тя беше добър организатор, но с ужасна система от червени, зелени и черни точки за всеки ден според това колко добре сме се държали. 18 месеца минаха само с една ваканция със семейството ми, прекрасно лято в Хайде. През януари 1945-та вече не беше безопасно в Померания. Руснаците се придвижваха бързо и вече бяха близо до Шнайдермюл. Така че Майке, учителката и аз се присъединихме към семейство от източна Прусия и тръгнахме на запад в две каруци с коне и килими като покриви над нас. Пътищата бяха заледени и конете често се подхлъзваха така, че трябваше да слагаме и двата чифта пред едната каруца, което значи, че напредвахме много бавно. През нощта фермерите от големите имения ни посрещаха и ни даваха храна. През февруари 1945-та пристигнахме отново у дома в Хамбург с Майке и учителката. Родителите ми поканиха другото семейство и те останаха с нас известно време. За мен се уреди до тръгна на училище близо до Балтийско море. Останах там само два месеца. В училището виждах как учениците бяха един по един отвеждани от своите бащи и също писах в къщи да дойдат да ме вземат, но родителите ми смятаха, че Хамбург може да стане сцена на улични боеве и мислеха, че ще съм на по-сигурно място в училището. Получих картичка от майка ми, в която тя пишеше: "Исках да ти изпека торта, но нямахме газ. Всеки път когато има въздушно нападение се радвам че не си тук."
|